29/04/2025
Казвам се Асраф. Роден съм край Нил, в сянката на Каир, където слънцето рисуваше сенки по стените на старите домове, а вятърът носеше шепота на пясъка.
Още от дете усещах неща, които не бяха изречени — болка, която не бе казана; пътища, които още не бяха поети. Наричаха това „неприлично“, „забранено“, „измама“. Дори преди идването на власт на Ануар Садат, вярата и страхът вървяха ръка за ръка. А след това — с ислямската революция и новите закони — да притежаваш подобна дарба, дори неволна, стана просто опасно.
Обаче по тези земи се пазят дарби, много по-стари от исляма и християнството. Наричани с много имена — проклятие, дар, безумие, благословия. Но те винаги остават.
Затова замълчах. Напуснах. Заминах.
Но шепотът не си тръгна с мен. Той остана – не в думите, а в усещанията. В картите, в символите, в мълчанието между два мига.
Днес го слушам тихо.
И ако и ти го чуваш, значи не си сам.
